„Не разбирайки драматичните промени в световната политика и необходимостта от бързо преодоляване на разногласията с България, правителството се подиграва на опозиционния лидер в стремежа му да води политика на мир, като настоява за конституционни промени с цената на личната си политическа кариера“, пише първият министър на външните работи на Република Северна Македония професор Денко Малески в материал, публикуван от скопското издание „Слободен печат“ и предаден без редакторска намеса от Realpolitik.bg.
Забелязвам, че двете най-големи македонски партии, СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, спорят за продължаването на преговорния процес за членство в ЕС, сякаш това е влак, който ни чака на гарата и просто трябва да се качим. Има нещо гротескно в нашето отношение към световната политика. Пред очите ни тече процес на разпадане на Европа, НАТО и дори Америка, а ние се държим според народната поговорка „село гори, баба се сресва“.
Не разбирайки драматичните промени в световната политика и необходимостта от бързо преодоляване на разногласията с България, правителството се подиграва на опозиционния лидер в стремежа му да води политика на мир, като настоява за конституционни промени с цената на личната си политическа кариера. Отново и отново се използва погрешният аргумент, че когато СДСМ е била на власт е трябвало да изгради широк консенсус в парламента около Договора за добросъседство с България и „френското предложение“.
Чрез чист популизъм упорито и упорито се заобикаля една истина, че във всички демократични системи по света изпълнителната власт подписва международните договори, а ролята на опозицията е да ги подкрепя или отхвърля чрез гласуване в парламента. Оттук и думата “ратификация”. Това е така, защото външнополитическите проблеми могат да бъдат спешни: една страна не може да си позволи да чака нейният противник да я бомбардира, докато те се опитват да постигнат невъзможното в парламента – консенсус чрез гласуване. И всичко би било наред, ако правителството бе поело инициативата по дипломатически път да намери решение, чрез което нашата малка балканска държава да има добри отношения с всичките си съседи.
Но не само бездействието, но и критиката към позициите и дейността на опозицията от управляващите е опасна. А именно да се оспорва правото на опозицията да има своя „истина” за спора с България означава да се работи срещу демокрацията, която неведнъж е показвала, че „днешното табу е утрешният консенсус”. Ако има нещо, за което може да се упрекне опозицията днес, то е, че е твърде “срамежлива” в отстояването на позициите си у дома.
Темата за разширяването на ЕС все още е тук, но не е в списъка с приоритети на Съюза. Тези дни на върха на списъка с приоритети е милитаризацията на европейските държави в подготовка за война. Никой не говори за мир дори сега, когато е ясно, че прогнозата, че Русия ще трябва да приеме разширяването на западния военен съюз в Украйна, е грешна. В условията на прекъснати дипломатически канали за комуникация между европейските държави и Русия всички се изкачват по стълбата на военната ескалация, парад на „решимост да се противопостави на агресора“, който не води до никъде. Извън дебата за основните световни проблеми и бъдещето на Европа, следствие от слабите институции и хората, които са ги превърнали в инструмент за лично издигане, гражданите на Македония могат само да чакат да видят какво им поднася съдбата. В съзнанието ми се появява жестоката сцена от най-ранното ми детство на безпомощност в зоологическата градина в следвоенно Скопие: стъклената клетка, в която спи огромен питон, и треперещ заек в другия ъгъл…
И ако знаехме нашата близка история и ако имахме истински научни институции, щяхме да имаме толкова много да кажем за близкото минало и да допринесем за бъдещето на нашия континент. А именно, в известен смисъл всичко започна с разпадането на Югославия. Изправена пред кризата в Югославия, ЕК обяви “момента на Европа” и се зае да я разреши.
Джеймс Бейкър, държавният секретар на САЩ, на отделни срещи с президентите на републиките и техните външни министри подчерта пред нас, че страната му няма никакво намерение да се въвлича в нова европейска война, трета по ред през ХХ век. И отлетя за Вашингтон. Останалото, както се казва, е история.
Противно на решението на ръководената от Бадинтер Арбитражна комисия, която беше за признаване на Словения и Македония, Германия, водена от собствените си интереси и под влиянието на хърватското лоби в Бундестага, призна Хърватия, а не Македония. Скоро други страни от ЕО последваха примера на икономически най-мощната държава в Общността и ветото на Гърция върху Македония. Разочарованият лорд Питър Карингтън, с когото често говорих за необходимостта всички да останат около зелената маса за преговори до окончателното решение на югославската криза, публично осъди действията на Германия и подаде оставка от поста си на председател на Конференцията за Югославия.
Това само разпали войната. Три години по-късно, през 1995 г., тя кулминира в геноцида в Сребреница. Години наред Европа беше безсилна. С опит в интеграцията, но без опит във войни и дезинтеграция, без обща военна сила, която да защитава закона, Европа в началото на 90-те години не само не успя да спре войната в Югославия, но и я подклаждаше. А именно, за да бъдеш успешен в международната политика, трябва да говориш с един глас, а Европа не можеше да го направи нито тогава, нито може сега. След това дойде американската военна намеса като още едно доказателство, че когато е необходима война за установяване на мир, Европа не може без Америка. Мисля, че опитът с югославската криза е важен и за намирането на отговори на въпроса: Какво да правим по-нататък в свят, в който процесът на разпадане на ЕС, НАТО и Америка набира скорост?
