„Малка стъпка за Европа, голяма за Република Македония (сега Северна). С тези думи може да се оцени дебатът по проектодоклада за страната ни за 2024 г., внесен от австрийския докладчик на Европейския съюз за Македония Томас Вайц. След много години македонският въпрос разтърси скамейките на Съвета на Европа. Това не разклати съвестта на брюкселските бюрократи, но насочи прожекторите към Македония, за да я погледнат в малко по-различна светлина. За първи път, да вярваме, че няма да е за последен“, пише скопското издание „Нова Македония“ в материал, представен без редакторска намеса от Realpolitik.bg.
Въпреки че гласуването на доклада се отлага за следващите няколко дни, независимо какъв ще бъде окончателният епилог и композицията на текста, събитията в комисията по външна политика са малка, но значима победа за македонското политическо и дипломатическо представителство на място в Брюксел.
Може да се промени, но не е лесно, няма гумичка, която да изтрие това, което е написано на официална хартия, в текст, който вече веднъж е бил публично оповестен. Този път идентичността на македонците и македонският език за първи път изрично се повдигат като тема! Ето пример как един нерационален двустранен проблем, наложен на Македония от България, може да се превърне в тежък бумеранг. За първи път косвено и пряко, въпреки българската съпротива, се потвърждава значението на недвусмисленото признаване и зачитане на македонския език и идентичност като историческа приемственост, като неделима част от наследството на страната, конституционния ред, но и от европейските ценности.
Потвърждава се, че зачитането на езиковата, културната и националната идентичност е основен компонент на процеса на присъединяване към ЕС и крайъгълен камък на демократичните общества и семейството на европейските нации. Това, което други формации се страхуваха да споменат в десетки предишни годишни доклади, сегашните евродепутати след упорит македонски лобизъм изтъкват като неизбежно признание и исторически факт.
Няма съмнение, че този открит процес с македонския въпрос може да се използва като шанс за излизане от задънената улица в спора между Македония и България и като възможност за придвижване към окончателното му преодоляване. Части от доклада всъщност представляват призив за диалог между страните в спора. За такъв подход призова и Марта Кос, като настоя, че двете страни трябва да разговарят.
„Съгласна съм, че всички трябва да държим на помирението и добросъседските отношения, не само С. Македония, не само България, но всички ние. Но това не е възможно без да си говорим“, заяви Марта Кос, представител на ЕС, отговарящ за разширяването.
Не може да се отрече, че македонското правителство се застъпва, дори настоява за такъв диалог с България, разбира се с определени (предварителни) условия, характерни за всеки преговор. Също така като цяло не е против вписването на българите в Конституцията, но не на всяка цена. Дори твърдите и недипломатични изказвания на македонския премиер за неотстъпване биха били оценени от мъдрите дипломати като открито желание, като хвърлена ръкавица този диалог да започне възможно най-открито и бързо.
Не трябва да се забравя, че парламентът на Република Македония, в първите месеци на независимостта, прие декларация, в която членството в Европейската икономическа общност (тогава наречена ЕС) се определя като стратегическа цел на държавата. Този процес вървеше зигзагообразно, но никога не спираше, поне формално. Новото правителство, ръководено от Християн Мицкоски, потвърждава този път наративно, генерално, реформаторски и в частите, които не засягат македонския национален въпрос. До това ниво почти нищо друго не е спорно, освен въпроса за историята, идентичността и езика на македонците. Спорно е от българска страна, а не от македонска.
Разглеждането на историята от ранните години на независимостта ще ни покаже, че никой, почти никой не допуска (или не казва), че освен десетилетния проблем с Гърция за името, е възможно България, която се смяташе за близка и приятелска страна, плюс близък народ, да създаде по-голям проблем по пътя към ЕС. Българският обрат става при странни, почти парадоксални обстоятелства.
От деня на подписването на Договора за приятелство, сътрудничество и добросъседство на 1 август 2017 г. започнаха военните действия. А именно, от една относително прилична добросъседска позиция, България започна да манифестира нова агресивна враждебна политика, основана на старите средновековни имперски апетити и наследството от техния трагичен комунизъм от времето на антиевропееца Тодор Живков. Сега те пеят стари ноти с нови аранжименти и по-силни изпълнители. И вместо ново приятелство надделяха антагонизми, неразбирателства, ултиматуми, а вместо добросъседство се появиха нови проблеми.
Антимакедонска позиция, освен държавната власт в София, проявяват и българските евродепутати, на които не са чужди страстите, увъртанията и словесните изкривявания на фактите. Дебатът, който водят тези дни, исканията за промени или заличаване на позиции от предложения доклад показват истинското лице на политиката на отричане на автентичността на идентичността на македонския народ и неговия език. Те не могат нито да приемат, нито да преглътнат тази истина. В подкрепа на твърдата им позиция е яростната критика, която отправят към Марта Кос, въпреки че министърът най-добронамерено предложи някакъв съюз, някакъв положителен контакт. Простата логика гласи, че щом Русия и Украйна, които са в ожесточена война, могат да преговарят, защо да не разговарят властите в Скопие и София, които поне засега се ограничават само до войната с противоречива размяна на думи.
Както се вижда, българите отхвърлят всеки нов диалог, сближаване и най-малко преоценка на отношенията. Построиха нова Берлинска стена на Балканския полуостров към Македония. Такава категорична позиция, искат или не, издават на българските политици, че за тях е стратегическа цел никога да не се споменава, ако не може да се заличи македонският език и неговата писменост. Всичко останало, всичките им предложения, престорени усмивки или груби заплахи са само красива фасада, зад която крият основната цел.
Така, както вървят нещата, няма да е чудно, ако в България, особено в научните среди, започне да се налага предложението да се говори за „една и съща история“, вместо за „обща история“. И в самата Македония едва ли някой може да отрече, че македонският народ е имал много трогателни исторически, революционни и културно-просветни и църковни периоди на близост с българския народ, но подобно преплитане не дава на никого право на окончателна преценка.
Макар и забавено, не е забравено, че колкото и българската политика да носи тежестта на вината за подобни отношения, толкова и македонската страна е виновна. Всичко започна и нищо не завърши с безнационалната тройка, която беше на власт в Македония – Зоран Заев, Димитър Ковачевски, Буяр Османи и политическите гангстерски кариеристи комерсиалисти около тях от редиците на СДСМ и ДСИ. Сега абсурдът излиза наяве. Идентичността и езикът, за които и тримата твърдяха, че не са обсъждани, са основната тема на дискусии в Европейския парламент тези дни. Това беше конецът, който трябваше да бъде скъсан, но никой не го видя. Въпросът е на кого и защо, освен някакво споразумение, са били нужни двата протокола, чрез изпълнението на които македонският народ да се превърне в политическо и управляващо малцинство в собствената си държава, в която е доминиращата национална общност.
И така, какво криеше антимакедонската хазартна треска, съобщи австриецът Томас Вайц, и то насред европейските крепости.
Ние (аз, ти, той, някой) може да не симпатизираме на Мицкоски лично или по характер, може да не сме съгласни с неговата обща, особено икономическа политика, може да му намерим триста недостатъци и да го критикуваме основателно за проявената му арогантност. Но не можем да оспорим, още по-малко да осъдим желанието и усилията, които той полага, за да коригира една исторически погрешна стъпка, предприета от предишното правителство, Заев и неговата клика в частност. Опитите да се спаси онова, което може да се спаси, ако изобщо може да се спаси, за някои изглеждат като донкихотовска война с вятърни мелници, но всеизвестната поговорка гласи, че нищо не можеш да постигнеш, ако не се опиташ да го постигнеш.
