„Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом и неговите често взаимно изключващи се ходове на глобалната шахматна дъска доведоха до различия, но също така създават необходимост от сближаване. Доверието в американското лидерство ерозира експоненциално, дори когато партньори и конкуренти, с изключение на Китай, се опитват публично и частно да ласкаят лидер, който търси постоянно укрепване на егото си“, пише гръцкото издание Kathimerini в материал, представен без редакторска намеса от Realpolitik.bg.
В една антиутопична международна среда, където доминира едностранчивостта на Съединените щати, а не изолационизмът – да не говорим за мултилатерализма – другите държави са длъжни да предприемат свои собствени мерки и да засилят своя глас и влияние чрез партньорства. Независимо дали Вашингтон в крайна сметка ще се оттегли частично или напълно, дипломатически или военно, от различни региони на планетата, възниква психологическа пропаст, която американският президент не просто не желае да преодолее, но по-скоро съзнателно възнамерява да поддържа, ако не и да разширява, защото вярва, че по този начин ще бъде в по-изгодна позиция, тъй като всички останали ще бъдат нащрек и, загрижени за мястото си в съществуващия ред на нещата, ще бъдат по-уязвими от американски натиск.
Въпреки това Тръмп изглежда неустрашим и решен да не отстъпва по въпроси, които пряко или косвено засягат европейската отбрана и сигурност. Концепцията за колективна отбрана е избледняла не само поради изявления, които дори биха могли да вкарат две държави-членки на НАТО, Съединените щати и Дания, в пряка военна конфронтация за Гренландия, но главно поради очевидното нежелание на САЩ, от една страна, да продължат да допринасят еднакво към бюджета на НАТО, а от друга, да останат ангажирани със защитата на всеки последен инч от територията на НАТО.
Ето защо е наложително да се развие европейският стълб в рамките на НАТО в първата фаза и след това, в зависимост от развитието, да се насърчи допълващ, но потенциално автономен механизъм. Този проект, разбира се, изисква много време, огромни средства (до известна степен) и промяна на културата. Всъщност, въпреки че в момента мнозинството от европейските граждани неохотно подкрепят намерението на своите ръководства Европа да развие свой собствен път по отношение на въпросите на отбраната, всяка загуба на средства в ущърб на социалната държава може да ги насочи в други посоки в бъдеще. Много ще зависи от чувството за несигурност и уязвимост, както и от приоритизирането на заплахите. Ако, например, се появи съществено споразумение, а не просто прекратяване на огъня в Украйна, и образът на агресивна и ревизионистка Русия постепенно започне да се променя (и президент с проевропейски уклон поеме юздите в САЩ през 2028 г.), европейският отбранителен проект и особено неговата необходимост вероятно ще бъдат поставени под въпрос отвътре.
На този етап обаче няколко европейски държави са съгласни, че е точният момент да започнат да разчитат на собствените си сили. Някои държави ще останат в този „съюз на желаещите“. Освен това не е задължително страните да разпределят сили и ресурси с еднаква степен на ангажираност и в големи количества, докато развитието и независимите умения на националната отбранителна промишленост – и като разширение обхватът за партньорства – със сигурност не винаги са пропорционални между държавите. В тази светлина, за много европейски страни участието на Турция се смята за ключово, много повече като се има предвид нейното взаимодействие с европейски компании, нейните агресивни придобивания и сертификатите, които е осигурила за възможни съвместни производства. В случай на обрат или колебание от страна на някои европейци (в случай на промяна на политическите отношения или социална динамика или дори умора от военните фронтове), които не са свикнали да участват във въоръжени конфликти, Турция изглежда склонна да покрие част от загубите.
Излишно е да се споменават причините, поради които Турция не може да бъде част от европейската отбрана, освен ако не отговаря на конкретни, очевидни условия, въпреки наскоро повишената й позиция по въпросите на сигурността. Това дава възможност на Гърция да насърчи собствените си условия, като искането за премахване на casus belli е (просто) добро начало под формата на напомняне към нашите европейски партньори.
