Realpolitik.bg публикува превод на статия на германския национален ежедневник Die Welt за десеттонната бомба „Голям шлем“ (Grand Slam), с която Съюзниците унищожават стратегическата инфраструктура на Нацистка Германия в края на Втората световна война.
Бомбардировките на Съзюзниците срещу Германския Райх достигат своя връх през 1944 година, когато цели градове в страната са сринати, но въздействието им върху военната индустрия на нацистите остава слаба. Цели производствени мощности са преместени в изградени за целта тунелни системи или са толкова добре замаскирани, че германското оръжейно производство успява да достигне рекордни нива. За да откъснат Вермахта от жизненоважните му доставки, ВВС на САЩ и Великобритания разработват концепция за „транспортна офанзива“.
Тъй като три четвърти от обема на товарите в Германския Райх се превозват с железопътен транспорт, най-важните маршрути и разположените по тях разпределителни гари е трябвало да бъдат унищожени от въздуха. Стратезите на Съюзниците идентифицират 18 моста и виадукта, по които е преминавал основният поток от въглища и стомана от района на Рур. Един от най-важните е двойният виадукт Шилде близо до Билефелд по линията Хам-Хановер.
От 1941 година 360-метровата конструкция над долината Йоханисбах е била цел на въздушните нападения на Антихитлеристката коалиция. Но конструкцията, която междувременно е разширена, се оказва толкова масивна, че до голяма степен остава невредима след 3500-те хвърлени по нея бомби. Поради тази причина Кралските военновъздушни сили (RAF) продължават с опитите за изграждането на супербомба, чиято детонационна енергия би създала малко земетресение и би довела до срутване на стълбовете на виадукта. Решителната атака на Ескадрила № 617 е насрочена за 14 март 1945 година. Това е първото използване на най-голямата конвенционална бомба, хвърляна някога във война.
Британският инженер Барнс Уолис имал опит с големи бомби за специални мисии. Дългогодишният главен конструктор на „Викърс“ (Vickers) е проектирал т.нар. търкалящи се (подскачащи) бомби, с които са взривени стените на язовирите Едер и Мьоне през май 1943 година. В същото време той се посвещава на разработването на изключително мощни взривни устройства, които биха могли да бъдат използвани за унищожаване на тежко бронирани бункери или бойни кораби. С тези „Толбой“ (Tallboy) Кралските военновъздушни сили успяват да потопят най-големия германски боен кораб „Тирпиц“ през ноември 1944 година.
5,5-тонните бомби, напълнени с високоексплозивен материал, имат особено здрав корпус, способен да пробива на дълбочина от един до два метра в стоманобетон. Едва след това зарядът избухва, отваряйки дупки в таваните на бункерите. Използвани са за унищожаване на бункерите на германските подводници в Хавър и в Берген.
В отговор германците отново подсилват бункерите, като им добавят слой чакъл. Затова Уолис започва работа върху по-голяма версия на бомбата. Така в началото на 1945 година се появява „Големият шлем“. Тя тежи над десет тона, излята е от едно парче метал и след това напълнена с експлозиви, които съставляват 40% от общото й тегло. Тъй като охлаждането отнемало до месец, производството на оръжието с дължина 7,7 метра било изключително сложно.
„Големият шлем“ е натоварен на транспортен камион в депото близо до Уудхол Спа, Линкълншир, за вечерна атака на 617-ма ескадрила на Кралските военновъздушни сили срещу железопътния мост Ниенбург на 22 март 1945 година.
Проблем на бомбата е теглото й. Луфтханза се отказва от разработването на такива, защото двумоторните й бомбардировачи не са в състояние да транспортират такива маси. Британците са принудени да оборудват стандартните си четиримоторни бомбардировачи Avro Lancaster с по-мощни двигатели и витла, за да може да вдигнат „Толбой“ и „Големия шлем“ във въздуха. Преди всичко, екипажите трябвало да преминат специално обучение за справяне с турбуленцията, която разтърсва самолета след пускането на оръжията.
Тъй като бомба от типа „Големия шлен“ е била пускана от височина над 6000 метра, тя е достигнала почти свръхзвукова скорост и следователно е пробивала дълбоко целта си. Детонаторът с отложено действие гарантира, че взривното устройство ще избухне, едва след като се „закопае“. Но след това вълната от налягане създава вибрации, подобни на земетресение.
На 13 март супербомбата е тествана за първи път. Само ден по-късно 14 самолета Avro Lancaster излитат за Билефелд. Единият бомбардировач носи „Големия шлем“, останалите – „Толбой”. Именно първата се забива в земята близо до виадукта Шилде. Трусът е бил толкова силен, че тухлените му арки са разрушени на дължина от около 100 метра. Повече от 50 местни жители загиват. Реконструкцията се оказва невъзможна.
През следващите седмици стратегически важният виадукт при Алтенбекен и мостовете при Арнсберг, Арберген, Нинбург и Бремен също са разрушени, така че повечето железопътни линии за излизане от Рурската област са прекъснати. Още на 15 март министърът на въоръженията на Адолф Хитлер – Алберт Шпеер, разбира, че само 3000 вагона с въглища ще напускат региона на ден. Това означава, че след четири до осем седмици „окончателният колапс на германската икономика може да се очаква със сигурност“. Историята показва, че Шпеер се оказва абсолютно прав.
