Realpolitik.bg представя превод на статия на Том Хърст за изданието History Today, посветено на хората, които стоят зад речите на „Желязната лейди“ – Маргарет Тачър.
На 8 октомври 1982 година министър-председателят на Обединеното кралство Маргарет Тачър заявява на конференцията на Консервативната партия, че „Националната здравна служба е в безопасност с нас“. Това ще се окаже сред най-запомнящите се нейни реплики. Както обаче Фердинанд Маунт, по-късно назначен в политическия отдел на Тачър, си спомня в мемоарите си от 2008 година: „Това съвсем не бе това, което тя искаше да каже“. В резултат „то излезе с апатичното монотонно говорене на заложник, четещ изявление, подготвено от похитителите й – което си беше и самата истина“.
Изобразяването на Тачър като „заложник“ от Маунт е в рязък контраст с обичайния й образ на „Желязната лейди“. Това повдига въпроси относно автентичността на нейните речи на конференциите и, по подразбиране, позициите, които те изразяват. Дали думите на Тачър са били нейни собствени? Ако не, кой ги е писал и какво е било значението на това за оформянето на нейните политики?
Седем години по-рано, през 1975 години, драматургът Рони Милър бил в леглото си в лондонския апартамент, страдащ от махмурлук. В 09:00 часа сутринта той бил събуден от Каролайн Стивънс, секретарката на Тачър, която му подала пишеща машина и му наредила да спаси речта, която Тачър се опитала да напише и която трябвало да представи след два дни на конференцията на торите. Милър бил изненадан. Въпреки че е писал за предшественика на Тачър, Едуард Хийт, той не участвал в нито една от основните речи на Тачър. На следващата сутрин Милър се присъединил към група колеги писатели на речи или „словописци“, както Тачър предпочитала да ги нарича. Милър продължила да усъвършенства речта до края – той приключил работа минути преди да бъде произнесена.
„Опитът в Блекпул“ на Тачър я кара да осъзнае, че писането на речи от нулата й се струва „неловко“ и „трудно“. Следователно речта й от 1975 година, първата й като лидер на Консервативната партия, е и последната, която тя се опитва да напише сама.
От 1975 до 1990 година по-голямата част от стандартните речи на Тачър, включително тези за конференции, са писани не от малък екип от, а от огромен набор от „майстори на думи“. Тачър разчита на 28 такива само докато е в опозиция – и на много повече, когато е министър-председател.
Въпреки по-късните й уверения в противното, набирането на толкова много „майстори на думи“ не е било продиктувано от систематичен подход към писането на речи, а от осъзнаването на Тачър, че „се нуждае от помощ“. В резултат на това тя е култивирала еклектична група с голямо разнообразие от произход, образование и политическа лоялност; сред тях са били както бивши комунисти, така и отдадени „тачъристи“. Някои, включително Милър, са се превърнали в трайни членове на екипа. Именно Милър е написал някои от най-запомнящите се фрази на Тачър, като например рецитирането на Молитвата на Свети Франциск от Асизи през 1979 година.
Обещанието на Тачър да защити Националната здравна служба (NHS) през 1982 година е написано от депутата от Консервативната партия Джон Гъмър, изненадващ избор, като се има предвид, че е смятан за автор на писмо, публикувано в Observer, в което Тачър е обвинена, наред с други неща, че е „дидактична, кичозна и инатлива“. И все пак тя намира Гъмър за добър писател на речи.
Нейният съветник Алфред Шърман си спомня, че по време на сесиите за писане на речи са се водили „доктринални спорове“. Това е създавало хаотични сцени, докато писателите на речи са се борили за влияние. Маунт си спомня случай, когато Гъмър успешно е лобирал Милър да бъде изключен от сесия за писане на речи. Милър се е появил въпреки това. Пристигането му е накарало Тачър да се скрие зад диван, където е останала, докато той не се е оттеглил. Независимо дали този анекдот е верен или не, той все пак служи за илюстрация, че процесът на писане на речи е бил разбиран като фракционен въпрос. Не е било рядко някой от „писачите” на речи да се върне от обедната си почивка и да открие, че негов конкурент тайно е пренаписал части от проект. Джон Хоскинс е подал оставка от ръководството на политическия отдел на Тачър, отчасти защото се е борил да окаже влияние върху речта на Тачър на конференцията през 1983 година и затова не е успял да прокара предпочитания от него „тачъристки“ дневен ред.
Фактът, че Тачър си спомня как е била „принуждавана“ от писатели на речи да излага линия, противоречаща на собствените й убеждения, изглежда подсказва, че речите й често са изразявали позиция, с която тя се е чувствала неудобно. Предположението на Маунт, че авторите на речите на Тачър действат като нейни „похитители“, изглежда звучи вярно. Това обаче не е съвсем така. Въпреки че те може да са разбирали акта на писане на речи като политизиран процес, за Тачър това не е било така. За нея авторите на речи са били „зъботехници“, даващи отговор на прозаичен проблем – необходимостта от писане на такива. Те са били държани от новия лидер не заради идеологическата им лоялност, а заради „способността им да пишат“. Тачър не се е интересувала от идеологията, когато е ставало въпрос за набиране на екипа си от автори.
Въпреки че Тачър сама се „мъчила“ да пише собствените си думи, тя проявявала голям интерес към процеса на писане. Типичната седмица през 1985 година включва приблизително седем часа и половина писане на речи и пет часа подготовка за предварителни въпроси. През тези часове Тачър внимателно преглеждала всяка дума от „сценария“. Ранните чернови се оказвали в кошчето и се пренаписвали нови. Запазените чернови, които сега се съхраняват в архива на Колежа „Чърчил“ в Кеймбридж, имат надраскан в полетата със син флумастер надпис „Това не е сценарий за мен“ и „О, не! Не, това изобщо няма да стане“.
Тачър може и да не е била съгласна с твърдението на Гъмър, че „Националната здравна служба е в безопасност с нас“; тя е казала на кабинета, че „не трябва да се избягват“ дискусиите за реформиране на Националната здравна служба. И все пак всяко чувство на „безпокойство“ е било преодоляно от нейното знание, че политически е длъжна да го каже и го е направила доброволно. Месец по-рано пред кабинета е бил разпространен доклад, в който са обсъждани дългосрочните варианти за финансиране на NHS, включително въвеждането на частно здравно осигуряване. Министрите, осъзнавайки потенциалната токсичност на аргументите, съдържащи се в доклада, настояват, че последвалата дискусия не трябва да се протоколира. Докладът е изтекъл и отразен в The Economist, а Тачър е била принудена да отговори публично.
Тачър наистина казwa думи, с които не e съгласна, които повлияват на политическия дневен ред и които са написани от други.
