През май 1945 година предалият се на американците райхсмаршал Херман Гьоринг се хвали, че притежава най-добрата частна колекция от произведения на изкуството в света. Описанието е вярно, липсва само една подробност – тя е крадена. Голям брой шедьоври са били задигнати и за колекцията на Адолф Хитлер и планирания Музей на фюрера в австрийския град Линц. Гьоринг, Хитлер и други нацистки лидери са наемали множество търговци на произведения на изкуството.
Realpolitik.bg публикува превод на статия на руския вестник „Коммерсант“.
Между 1933 и 1945 година нацистите присвояват приблизително 650 000 произведения на изкуството – кражба от такъв мащаб няма аналог в историята. В Европа, според някои оценки, до 20% от всички произведения на изкуството са били разграбени. Повече от 30 000 от тях все още не е известно къде са.
Има дори официална структура, отговорна за кражбите. През 1937 година идеологът на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП) Алфред Ернст Розенберг започва работа по проекта на Висшето училище на НСДАП (Hohe Schule der NSDAP) – елитно нацистко образователно заведение, което е трябвало да му бъде подчинено и да включва поне 11 института в различни части на Германия: Институтът по биология и расови изследвания в Щутгарт, Институтът за история на индогерманския дух в Мюнхен, Институтът за ориенталистика в Прага, Институтът за изучаване на германизма и галиканизма в Страсбург и други. Първият и единствен Институт за изучаване на еврейския въпрос е открит на 26 март 1941 година във Франкфурт на Майн.
След като Нацистка Германия нахлува във Франция, Белгия, Нидерландия и Люксембург през май 1940 година, проектът за висше училище на НСДАП е разширен с нова структура. По заповед на Адолф Хитлер на 5 юли 1940 година е създаден Оперативният щаб на райхслайтер Розенберг (Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg, ERR, ОШР).
Основните му задачи са регистрацията, конфискацията и изнасянето на културни ценности от окупираните територии. Малко след нахлуването на Германския Райх в СССР, през ноември 1941 година, Алфред Розенберг е назначен за райхминистър на източните окупирани територии.
И ако проектът на Висшето училище на НСДАП е практически изоставен, то ОШР се разширява по време на войната и се превръща в сложна структура с местни клонове в Амстердам, Брюксел, Париж, Белград, Рига, Талин, Дерпт, Минск, Смоленск, Киев, Харков, Днепропетровск и Симферопол, със специални щабове и мобилни екипи. Макар Оперативният щаб да носи името Розенберг, всъщност дейността му се ръководи от човек номер две в Третия райх, райхсминистърът на авиацията Херман Гьоринг.
Въпреки че първоначално е било планирано една от основните дейности на ОШР да бъде извозването в Германия за по-нататъшно проучване или унищожаване на еврейски и масонски ръкописи и книги, Гьоринг се съсредоточава върху конфискацията на картини, скулптури и други произведения на изкуството, принадлежащи на богати еврейски семейства и организации, както и на музейни колекции в окупираните територии.
Най-ценните произведения на изкуството е трябвало да станат експонати в Музея на фюрера в Линц (проектът никога не е реализиран). Освен това, откраднатите вещи са били използвани за разширяване на личните колекции на Хитлер и Гьоринг.
Музейният комплекс в Линц, родния град на Адолф Хитлер, е бил замислен от фюрера да бъде най-добрият в света. Проектът, създаден от Алберт Шпеер, е предвиждал също така да включва опера, театър, библиотека с 250 000 тома, хотел и площад за паради. Планирано е било в музейните зали да се изложат 27 000 експоната, на площ с обща дължина около 36 километра. Макетът на музея е построен през януари 1945 година и е поставен в бомбоубежище до Райхсканцеларията; Хитлер често му се е възхищавал.
Изкуствовед, спортист, нацист
Вилхелм Петер Бруно Лозе е роден през 1911 година в малкото селце Дюингдорф близо до град Меле в Долна Саксония. Семейството скоро се мести в Берлин, където баща му намира работа като перкусионист в Берлинската филхармония и работи там около 40 години. Бруно имал по-голям брат, Зигфрид, който изчезнал на Източния фронт през 1942 година, и сестра, Брунхилда. От имената на децата може да се предположи, че бащата е обичал музиката на Вагнер.
След като завършва гимназия през 1930 година, Бруно постъпва в университета „Фридрих Вилхелм“ (от 1949 година известен като Хумболтовия университет на Берлин), изучава история на изкуството, философия и немска култура. През октомври 1933 година се присъединява към СС.
Лозе се занимава със спорт, издържа изпита за право да работи като спортен треньор, показва блестящи резултати в петобоя и хвърлянето на копие, а през 1935 година става шампион на Германия по хандбал като част от отбора на СС. Същата година той заминава за Франция за четири месеца, за да работи по дисертацията си и да подобри френския си език.
На следващата година той защитава дисертацията си във франкфуртския университет „Йохан Волфганг фон Гьоте“ върху творчеството на Якоб Филип Хакерт, немски пейзажист от XVIII век. Списъкът с онези, на които Лозе благодари за помощта им при работата по дисертацията му, включва името на Херман Вос, директор на музей във Висбаден. През 1943 година Вос е назначен за директор на Музея на Фюрера в Линц.
Новоизпеченият доктор по история на изкуството отваря салон, в който продава картини на древни и съвременни майстори. Баща му помогнал с парите и имота за начинанието. През 1937 година Лозе се присъединява към НСДАП.
През март 1938 година той продава „Спящият Купидон“ – картина на немския художник Фридрих Георг Вайч, живял в началото на XVIII и XIX век, за 1400 марки (еквивалентни на 560 долара по онова време и приблизително 12 600 долара днес). Купувачът е бил берлинският търговец Карл Хаберщок, който е снабдявал Хитлер и други членове на нацисткия елит с произведения на изкуството. Няколко месеца по-късно Хаберщок препродава „Спящият Купидон“ на Херман Гьоринг.
През юни Бруно Лозе пише до Министерството на пропагандата с въпрос дали може да закупи или размени някои произведения на „дегенеративно изкуство“, които са били изключени от колекциите на държавните музеи.
Той не получава разрешението, което иска. Препродажбата на „дегенеративно изкуство“ е поверена на четирима оторизирани търговци: същият Карл Хаберщок, както и Хилдебранд Гурлит, Бернхард Бьомер и Фердинанд Мьолер.
На 27 август 1939 година Бруно Лозе се записва доброволно във Вермахта. Той участва в нахлуването в Полша, първо като танкист, но след това е преместен на по-малко опасната позиция на шофьор на линейка. В Полша той или е ранен, или се разболява тежко. След дълго скитане из болници, той се озовава в Париж в началото на 1941 година, официално е назначен в Луфтвафе под контрола на Херман Гьоринг, и започва работа в ОШР.
Човекът на Гьоринг в Париж
Във френската столица Бруно Лозе обикновено бил облечен в бизнес костюм; военната униформа слагал само от време на време, по молба на любовницата си Жаклин Сератски. Той винаги носил със себе си заповед, подписана от Гьоринг, според която представители на всички държавни, партийни и военни структури е трябвало да окажат на Лозе всякаква възможна помощ.
Бруно Лозе участва в анализа на колекцията на Алфонс Кан. Кан, приятел от детството на писателя Марсел Пруст и прототип на Шарл Суон на Пруст, напуска Франция за Великобритания през 1938 година, оставяйки колекцията си от картини в имение в Сен Жермен ан Ле. Тя е конфискувана от нацистите и след войната Кан успява да върне само малка част от откраднатото. През 2011 година, след 11-годишна битка, наследниците му успяват да върнат картината на Фернан Леже „Дим над покривите“ от Института по изкуствата в Минеаполис.
Лозе организира 18 от 20-те изложби на живопис в Националната галерия „Же дьо Пом“ в Париж, на които Херман Гьоринг си набелязва картините, които харесва. По този начин ръководителят на Луфтвафе получава над 700 платна. Но не срещу пари.
Първо, цените на картините били силно занижени, и второ, Гьоринг не дал нито стотинка за тях – сметките не били платени или картините били считани за „взети назаем“.
Гьоринг определя приоритетите в разпределението на ценностите, както следва: Хитлер на първо място, самият той на второ, институтите на Висшето училище на НСДАП на трето и музеите на Германия на четвърто.
За една от най-ценните колекции от произведения на изкуството, принадлежащи на френски евреи, се смята тази от картини на стари майстори от холандската и фламандската школа на Адолф Шлос. При претърсване на парижкото имение на Шлос картините не са открити – наследниците на собственика ги преместили от столицата в комуна Лаген, която не е под окупация. Нацистите се добират до колекцията едва през 1943 година. Френските власти успяват да договорят 49 от 333-те картини да останат в Лувъра, останалите са откарани в Германия, включително 262 картини, които е трябвало да отидат в колекцията на Хитлер и Музея на Фюрера. Бруно Лозе е отговорен за транспортирането на картините от Париж до Мюнхен. В баварската столица колекцията се е съхранявала в резиденцията на Хитлер, Фюрербау (Къщата на фюрера). През април 1945 година Фюрербау е разграбен от местните жители. Впоследствие става възможно да се намерят около половината от картините. През април 2019 година картината на Саломон Конинк от 1639 година „Ученият, който точи перото си“, е върната на наследниците на Шлос. Творбата е конфискувана от американските власти след опит да бъде изнесена на публичен търг от чилийка. Тя твърди, че баща ѝ е купил картината през 1952 година в Мюнхен за 4500 марки (1070 долара по тогавашния обменен курс, приблизително еквивалентни на 12 800 долара днес). Продавачът бил Валтер Андреас Хофер, бивш директор на художествената колекция на Гьоринг.
Самоукият
Постът на Хофер предизвиквал завист у Лозе. Допълнителна сол в раната му бил фактът, че Хофер нямал нито докторска степен, нито членска карта на НСДАП. И въпреки това бил главният агент на Гьоринг за придобиване на произведения на изкуството.
Валтер Андреас Хофер е роден през 1893 година в Берлин в семейство на обущар. Преди Първата световна война той работи във фирма за кожени изделия. След завръщането си от армията, Хофер започва неплатен стаж в галерия в Мюнхен, собственост на Курт Валтер Бахщиц. Последният бил съпруг на сестрата на Хофер Елиза Ема „Лили“ Хофер. Писателят Томас Ман, който веднъж купил картина от Бахщиц, го описал в писмо до писателя Петер фон Менделсон: „Този елегантен, русокос евреин на около 35 години, с монокъл и дебели бели ръце с маникюр, с ватиран халат и лачени пантофи, е отличен пример за международен културен капиталистически спекулант“. Преди сватбата си с Лили, Бахщиц е кръстен. През 20-те години на миналия век той открива няколко художествени салона – в Хага, Ню Йорк и Берлин. От 1922 до 1928 година Хофер работи в Хага. През 30-те години на XX век той продава дузина картини на Адолф Хитлер.
През 1938 година Бахщиц се премества със съпругата си в Хага. След окупацията на Нидерландия, той е принуден да продаде две дузини картини и антични бижута на Музея на Фюрера на значително намалена цена, включително произведения на холандските художници от XVII век Фердинанд Бол „Ангелът Господен се яви пред Гедеон“ и Герит Беркхайде „Големият пазарен площад и катедралата „Свети Бавон“ в Харлем“.
Хофер престава да работи за зет си през 1930 година и работи за колекционера и търговец на произведения на изкуството Готлиб Ребер в продължение на четири години, преди да стане независим търговец на произведения на изкуството.
През 1936 година Хофер се запознава с Гьоринг и започва да му помага да придобива произведения на изкуството. През 1937 година се жени за Берта Фрич, сестра на секретарката на Ребер. Берта Фрич е реставратор и разбирала от живопис по-добре от съпруга си. Вярно е, че тя не успява да открие измамата, когато легендарният фалшификатор Хенриций Антониус (Хан) ван Мегерен разменя картината си „Христос и прелюбодейката“, уж от Вермеер, за 150 произведения от колекцията на Гьоринг.
Хофер е назначен за директор на художествената колекция на Гьоринг през 1941 година, а съпругата му става официален реставратор на картините от нея. По настояване на Хофер, Ребер започва да купува платна за Гьоринг и в Италия.
Хофер е бил запознат със счетоводните записи на Гьоринг, които са били разделени на няколко фонда. Една от счетоводните книги съдържа данни за богатството на Гьоринг – заплата, недвижими имоти, лични разходи и такива на членове на семейството. Счетоводството на разходите за официални приеми и бизнес събития се водело отделно. Военният фонд покривал разходите за личните пътувания на Гьоринг и тези, свързани с изпълнението на задълженията му като райхсмаршал. Накрая, отделен фонд със среден баланс от два милиона райхсмарки е бил предназначен за попълване и поддържане на колекцията от произведения на изкуството. За да разберем мащаба на тази сума, нека си припомним: месечната заплата на Хитлер като райхсканцлер е била 1500 марки.
В допълнение към произведенията на изкуството, взети от евреи, колекцията на Гьоринг, подобно на колекцията на Музея на Фюрера, е била попълвана и чрез покупки – много търговци на изкуство, с по-голямо или по-малко желание, са сътрудничили на нацисткия елит.
През 1943 година Хофер извежда зет си Бахщиц от затвор в Нидерландия, получава разрешение той да не носи шестолъчна звезда върху дрехите си, помага му да подаде молба за развод и да прехвърли галерията в Хага на Лили, за да не бъде конфискувана като „неарийска“, а също така съдейства за издаването на изходна виза за Швейцария. Херман Гьоринг е помогнал за всичко това. В знак на благодарност Бахщиц подарява на Гьоринг картина на художника от XVII век Ян Стен „Самсон и Далила“ и две антични огърлици. След войната картините и бижутата, продадени на Германия, са върнати в Нидерландия. Картината на Ян Стийн е върната на семейство Бахщиц, а останалата част от произведенията влизат в държавната художествена колекция. През 2009 година нидерландското правителство подарява на внуците на Курт Бахщиц друга картина: „Капричо Романо“ на италианския художник от XVIII век Пиетро Капели. Нидерландският комитет за реституция отказа да върне продадените на Музея на Фюрера произведения на наследниците, позовавайки се на факта, че картините не са продадени под принуда, тъй като семейство Бахщиц все още не е било преследвано по време на продажбата.
Дилърите на Хитлер
Карл Хаберщок е роден през 1878 година в Аугсбург. Учи банково дело в родния си град, работи в Мюнхен и отваря първия си магазин във Вюрцбург. В началото Хаберщок продавал порцелан, след което продължил с картини. През 1907 година се премества в Берлин, а през 1912 година открива там художествена галерия. Първоначално се специализира в произведения на немски художници от XIX век, след което започва да работи и със стари майстори.
През 1933 година, след като националсоциалистите идват на власт, Хаберщок се присъединява към НСДАП. Той публикува реклами в списанието Kunst dem Volke, което се издава от личния фотограф на Хитлер – Хайнрих Хофман.
През 1936 година Хаберщок продава първата си картина на Хитлер и до края на 1938 година му доставя още около 100 произведения. Той също така става един от четиримата търговци, натоварени с продажбата на произведения на „дегенеративно изкуство“ в чужбина. Бил е и основният доставчик на произведения на изкуството за бъдещия Музей на Фюрера и е препоръчал Ханс Посе за поста директор на институцията. Посе умира през декември 1942 година от рак на устната кухина. Новият директор е изкуствоведът Херман Вос, ръководител на местния исторически музей във Висбаден (сега – Музей на Висбаден). Много от колегите му били изненадани от това назначение, тъй като Вос бил известен с негативното си отношение към националсоциалистите. Въпреки това, той е много активен в по-нататъшното разширяване на колекцията на бъдещия Музей на Фюрера, сътрудничейки си с Хилдебранд Гурлит и Ерхард Гьопел (и двамата действат като агенти за разширяване на колекцията).
Карл Хаберщок е участвал в „арианизацията“ на парижката галерия на Жорж Вилденщайн. По думите му, след окупацията на Франция, Вилденщайн сключил сделка – обещал да помогне на нацистите да търсят големи частни колекции във Франция в замяна на запазването на неговата лична. Галерията е предадена на Роже Декуа, който е работил там, и той изпраща печалбите, които е получавал, в Ню Йорк, където се мести и където Жорж Вилденщайн открива нова галерия. Впоследствие той и неговите наследници отричат тези твърдения и съдят авторите на статии и книги, в които се твърди, че семейството им си е сътрудничило с нацистите. Хектор Фелисиано, авторът на „Изгубеният музей: Нацистката конспирация за кражба на най-великите произведения на изкуството в света“, когото семейство Вилденщайн иска да съди за един милион долара обезщетение за бизнес репутацията им, печели делото през 1999 година.
Четете продължението в рубриката “История” на 15 май.
