По повод 30-годишнината от края на Втората световна война бившият адмирал Карл Дьониц пише „Политическо завещание“. Почти шест години по-късно, в средата на януари 1981 година, текстът с обем от едва три страници предизвиква вълнение във федералното канцлерство в Бон. Но тогавашният канцлер на ФРГ Хелмут Шмит остава спокоен: според него документът няма „актуално значение“.
Realpolitik.bg публикува превод на статия на Свен Феликс Келерхоф – историк и главен редактор на WELTGeschichte от 2003 година насам. Автор е на няколко книги и есета за края на Третия райх, включително „Краят на Хитлер в бункера“.
Не може и да бъде по-секретно. Началникът на канцлеларията на канцлера е постановил на 23 януари 1981 година, че въпросът може да бъде предаден на канцлера само „от ръка на ръка“. Манфред Ланщайн, който е на поста от седем седмици, пише препоръка до Хелмут Шмит. Естествено, в червено – негово право като държавен секретар: „Предлагам да поставите тези документи в стоманения си сейф“ – там, където се съхраняват само най-поверителните документи.
Хелмут Шмит обаче гледа на нещата по различен начин: „Не, моля, запишете го в архива на канцеларията“, пише той отдолу в зелено – цветът на политически отговорните лица. Очевидно канцлерът е смятал документа за по-малко експлозивен от най-високопоставения си помощник. Нито Ланщайн, нито неговият наследник на поста ръководител на канцеларията на канцлера Герхард Конов са се съобразили с това решение. Едва на 23 септември 1982 година, когато наближава краят на мандата на Шмит, Конов издава съответната заповед с обичайното съкращение „zd A“. Когато Хелмут Кол влиза в бившия кабинет на Шмит като нов канцлер на ФРГ в началото на октомври 1982 година, въпросът вече е „погребан“ в архивите.
Какво са смятали Ланщайн и Конов за толкова важно, което Шмит не е приел за сериозно? Става въпрос за особено странен документ в новата германска история: ръкописно писмо от бившия адмирал Карл Дьониц, датирано от 8 май 1975 година. По искане на WELTGeschichte, Федералният архив в Кобленц вече дигитализира документите на Канцлерството и администрацията на президента, свързани с инцидента.
Писмото очевидно е разтревожило двама от най-високопоставените политически служители толкова много, че те са запазили трите страници при себе си в продължение на 20 месеца. Писмото на Дьониц, озаглавено„Политическо завещание“, няма никаква правна сила, както Хелмут Шмит уместно е разбрал от пръв поглед. И това по две причини: първо, Хитлер изобщо не е имал право да определя наследник за президент на Райха – пост, който му е бил предоставен в допълнение към канцлерския чрез референдум на 19 август 1934 година. Но именно това, назначаването по завещание на Хитлер от 29 април 1945 година, е било основата на претенцията на Дьониц да бъде държавен глава. Второ, в последните дни на Втората световна война той е приет в Европа само като военен главнокомандващ Вермахта, за да се осигури безпроблемна безусловна капитулация на Нацистка Германия.
Очевидно Шмит е имал това предвид, когато е отхвърлил предложението на началника на кабинета си Ланщайн. За съжаление, не е известно дали канцлерът, самият който е прекарал май 1945 година в британски плен, се е смял на глас или е поклатил глава, когато е прочел писмото на Дьониц. И двете реакции биха били оправдани.
Централната грешка в разсъжденията на Дьониц се крие още в първото изречение на неговото „Политическо завещание“ – той пише, че „основните съюзнически сили“ са го признали за държавен глава. Това обаче е било погрешно, защото в действителност британският външен министър Антъни Идън изрично заявява през май 1945 година, че не знае нищо за Дьониц и е напълно безразличен към него. Редица англо-американски вестници заемат подобна позиция, със сигурност основана на изтекла информация от политическото ръководство: „произведението“ на Дьониц е в най-добрия случай „гротескна комедия“, пише New York Herald Tribune, докато лондонският Daily Express изрично отбеляза непризнаването на адмирала като политически лидер.
Само поради тази грешка в разсъжденията, останалата част от „Политическото завещание“ е била неуместна: Дьониц никога не е защитавал „германския суверенитет“ и следователно не е могъл да се отрече от „съществуването на Германския райх“. Той също така игнорира Берлинската декларация от 5 юни 1945 година , в която се посочва, че четирите страни-победителки са поели „върховната правителствена власт в Германия, включително всички правомощия на германското правителство“. След капитулацията на Вермахта рано сутринта на 7 май 1945 година в Реймс , която влиза в сила на 8 май в 23:01 часа Централноевропейско време, просто вече не е имало германска държава. Церемонията, повторена точно 75 минути по-късно в берлинския квартал Карлсхорст (заради която Съветският съюз отбеляза края на Втората световна война в Европа на 9 май), е просто пропагандно събитие за Сталин без никаква формална стойност.
Сами по себе си всички по-нататъшни думи на бившия адмирал може да се опишат като безсмислени. Дьониц пише, че е бил „хвърлен“ в затвора Шпандау от (изрично цитирания) Международен военен трибунал (МВТ) – „с изричното потвърждение на моята длъжност като държавен глава“. Всъщност обаче присъдата съдържа само фразата, че той става „държавен глава като наследник на Хитлер“ – просто описание за процеса без никакви правни последици. В действителност, МВТ отдава сравнително малко значение на подсъдимия Дьониц – самият факт, че той е признат за виновен едва като 11-ти от общо 18 подсъдими и получава умерена присъда от десет години лишаване от свобода, доказва това. Очевидно Херман Гьоринг, Рудолф Хес, бившият външен министър Йоахим фон Рибентроп, висшият военен офицер Вилхелм Кайтел, дори наследникът на Хайдрих Ернст Калтенбрунер и петима други висши служители на Третия райх са изглеждали по-важни за четиримата съдии, отколкото Дьониц.
Във втората половина на писмото си по случай 30-годишнината от края на войната, Дьониц се представя като истински „пазител“ на „идеята на Райха“. Когато е освободен през 1956 година, той заварва „две германски държави на неанексираната територия на Райха“, като „според конституциите си и двете са си поставили за цел обединението на германците в една държава“. ГДР, продължава бившият адмирал, който между другото от 1956 година получава пенсия на контраадмирал, чиято стойност надминава четирикратно средната западногерманска заплата, се е отказала от това искане в конституцията си от 1974 година, поради което оттогава само Федерална република Германия е „носител на идеята за Райха“.
Дьониц, по това време вече почти 84-годишен, стига до същината на писмото си: „Съзнавайки безкрайната си отговорност към германския народ, прехвърлям съдържанието и задачата на моята длъжност като последен държавен глава на Германския райх на президента на ФРГ“. В документа следва неговият подпис.
Дьониц предава това писмо на своя адвокат от Нюрнбергския процес, Ото Кранцбюлер, с указание то да бъде поверително препратено на тогавашния държавен глава на ФРГ след смъртта му. Писмото попада при Рихард фон Вайцзекер, който в началото на 1981 година все още е заместник-председател на Бундестага, но вече е на път да стане управляващ кмет на Западен Берлин. В съответствие с протокола той се обръща към Ханс Нойзел, който като държавен секретар е ръководител канцеларията на федералния президент – въпреки че Вайцзекер със сигурност бързо е щял да си издейства лична среща с действащия президент Карл Карстенс.
Нойзел информира Карстенс писмено на 15 януари: „Според мен „Политическото завещание“ няма правно значение“. Въпреки това той препоръчва федералното правителство да обяви „дали и в кой момент документът може да бъде предоставен на обществеността или на ограничен кръг от учени“. „Историците със сигурност ще се интересуват да допълнят представата си за бившия адмирал, като научат за неговото „Политическо завещание“. Карстенс се съгласява, след като на 22 януари Нойзел изпраща копие от писмото на Дьониц на колегата си начело на канцеларията на канцлерството Манфред Ланщайн.
Тъй като очевидно не е имало отговор от централата на правителството, ръководителят на президентската администрация (който според процедурните правила има право да присъства на заседанията на кабинета) лично е попитал Хелмут Шмит на 27 януари – и впоследствие е записал в ръкописна бележка: „Канцлерът не е счел документа за актуален и е препоръчал той да бъде архивиран“.
Следващата следа от „завещанието“ на Дьониц е открита едва почти 11 години по-късно. На 13 януари 1992 година консултант в президентската администрация попада на досието и пише до началника на отдела си: „Документът все още не е предоставен на заинтересованата общественост. Според мен трябва да се обмисли дали сега – след Обединението на Германия – той може да бъде предаден за исторически изследвания“. Служителят обаче „умишлено се е въздържал“ от провеждане на каквото и да е конкретно разследване – очевидно не е искал да привлече вниманието на никого към съществуването на писмото на Дьониц. Но ръководителят му не е сметнал идеята за добра. В коментар към бележката той пише: „Взетите разпоредби трябва да останат в сила“.
Обществеността научава за този „вид завещание“ чрез писмо до редактора от Нойзел, което се появява на страниците на националния ежедневник Die Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ) на 2 юни 2005 година. Самият документ от три страници е публикуван от Федералния архив през 2015 година. Обстоятелствата около него и най-вече реакцията на Хелмут Шмит през 1981 година обаче остават неясни и досега.
Дори самият Дьониц не е приемал сериозно собственото си „Политическо завещание“. На 22 май 1975 година отричащият Холокоста Манфред Рьодер го посещава, за да му напомни за „правата и задълженията“ му като президент на Райха. Но бившият адмирал уведомил посетителя писмено малко след това, „че не се смята за президент на Германския райх“. Ото Кранцбюлер, с когото Дьониц очевидно се е консултирал, лаконично нарича Рьодер „луд“. Тогавашният 46-годишен мъж обаче се радикализира, укрива се през 1978 година след няколко присъди за подбуждане към омраза и става десен екстремист. Предполагаемото участие на Манфред Рьодер в две убийства не се доказва в съда, така че той бива осъден само на 13 години затвор и е освободен през 1990 година. По това време Карл Дьониц е мъртъв от 10 години.
