В Първата световна война Германия използва дирижаблите като оръжие. Натоварени с бомби, за първи път те излитат от северногермански бази на 19 януари 1915 година. Дестинацията: градовете в Англия.
Realpolitk.bg публикува превод на статия на Дирк Хемпел за германската обществена медия NDR.
Най-новото оръжие на кайзера все още не е било готово за употреба, когато на 1 август 1914 година избухва войната. Военноморският отдел за дирижабли, създаден едва година по-рано, разполага само с един цепелин. Но британското разузнаване вече е наясно: основната база на Германската империя за този нов вид оръжие се строи в Нордхолц, южно от Куксхафен.
Ентусиазъм
Само преди 14 години граф Фердинанд фон Цепелин издига първия си 128-метров дирижабъл, LZ 1, във Фридрихсхафен на езерото Констанс – три години преди братята Райт да излетят със самолета си. Експерименти с балони се провеждат от XIX век. Но граф Цепелин конструира дирижабъл, който не зависи от посоката на вятъра и може да бъде управляван. Той е работил повече от 25 години и е похарчил цялото си богатство в името на тази мечта. Сега ентусиазмът за дирижаблите залива страната. „Цепелин“ и други марки скоро ще пътуват между големите германски градове. През 1912 година в Хамбург-Фулсбютел е построен първият хангар за дирижабли, с което се отбелязва раждането на съвременното летище. А граф Цепелин вече обмисля редовни полети до САЩ.
Дирижабълът като оръжие
Междувременно военните също проявяват интерес към новото изобретение. Армията и флотът набързо се превъоръжават след началото на войната. Четири дирижабъла са били разположени в Нордхолц до юни 1915 година, а площадки за кацане са построени и на други места, като Хаге и Витмундхафен в Източна Фризия, Алхорн близо до Олденбург и Тондерн в Северен Шлезвиг. Скоро звеното нараства до почти 4000 офицери и войници, повечето от които държат летателния апарат по време на „кацане и слизане“. Граф Цепелин придружава апаратите по време на доставката им на север. Обучението се води от негов личен довереник, бившият журналист Хуго Екенер.
Първоначално дирижаблите са били използвани само за разузнавателни полети. Те локализират британски подводници и маркират минни полета. Но командирът на дивизията на дирижаблите, фрегатенкапитан Петер Щрасер, чийто щаб е базиран в Нордхолц, скоро изисква, подобно на граф Цепелин, апаратът да се използва като бомбардировач с голям обсег, срещу вражески индустриални зони и транспортни пътища, особено във Великобритания. Неговите хора спят в хангарите и са жадни за действия. Но кайзер Вилхелм II се колебае. Той е свързан с британското кралско семейство, а нападенията срещу цивилни се считат за военни престъпления.
След като британските самолети предприемат изненадваща атака срещу Нордхолц на Коледа 1914 година, отношението се променя. На 10 януари 1915 година кайзерът разрешава бомбардировки срещу военни цели във Великобритания. Само Лондон остава незасегнат. Девет дни по-късно три цепелина излитат от Северна Германия. Около обяд 300 мъже изваждат 158-метровите чудовища от хангарите и ги подготвят за излитане.
Нападението срещу Великобритания
22 000 кубически метра леснозапалим водороден газ в огромни газови „клетки“ позволяват на дирижаблите да се носят във въздуха. Външната обвивка, която покрива алуминиевата рамка, е ушита от памучен плат и е с размерите на четири футболни игрища. Цепелините се задвижват от бензинови двигатели Maybach.
Първоначално всеки един от тях е въоръжен с по 500 килограма бомби, по-късно с до пет тона. Оборудвани са и с картечници. Екипажът от приблизително 15 души включва майстор на платна, който може да поправя повреди по външната обшивка по време на полет. На върха на дирижабъла има платформа за картечница. Тук стрелците са принудени да понасят ледения студ – на височина от 5000 метра температурата на въздуха е минус 30 градуса по Целзий. Затова и екипировката се състои от дебели слоеве кожени дрехи и филцови обувки.
Вечерта на 19 януари 1915 година дирижаблите достигат английския бряг. В безлунния мрак те са трудни за забелязване. Все още няма система за противовъздушна отбрана със самолети и оръдия. Първо хвърлят бомбите си над пристанищни съоръжения в Норфолк. Четирима души загиват, а 16 други са ранени. Британците са шокирани и осъзнават, че географското им местоположение на острова вече не предлага никаква защита в условията на съвременната война.
Дирижабли-бомбардировачи над Лондон
След като британската военноморска блокада започва да влияе на германската военновременна икономика, Вилхелм II нарежда атаки срещу Лондон през май 1915 година. След по-малки атаки от армейски дирижабли, огромен летателен апарат-бомбардировач излита от Хаге в Източна Фризия на сутринта на 8 септември. Неговата мисия: да унищожи Банката на Англия. Около 23:00 часа прожектори над британската столица го засичат. Но изстрелите не го достигат. Дори малкото самолети не успяват да достигнат неговата височина. Войниците хвърлят рояк от бомби зад борда. Жилищни сгради са засегнати, а текстилни складове зад катедралата „Свети Павел“ се възпламеняват. Но бомбите не поразяват банката.
За много лондончани, цепелинът първоначално е просто зрелище в нощното лятно небе. Писателят Джордж Бърнард Шоу пише: „През цялото време той вдигаше огромен шум. Звукът от двигателите на цепелина беше толкова приятен, а пътуването му сред звездите толкова очарователно, че се надявах, че на следващата нощ може да има ново нападение“.
Но в онази нощ 22 души загиват под градушката от бомби. Следват още атаки, които скоро стават нещо обичайно, както по-късно отбеляза писателката Вирджиния Улф: „Чухме два далечни, но безпогрешни трясъка, след това трети, който разтърси прозореца. Беше ясно, че е цепелин“.
Британците отвръщат на удара
През 1915 година тези първи стратегически въздушни нападения в световната история убиват 208 души във Великобритания, предимно цивилни. Но през септември 1916 година ситуацията се обръща. Когато 16 дирижабъла – включително най-новите 200-метрови цепелини, някои от които могат да носят 100 бомби с общо тегло пет тона и да достигат скорост от 100 километра в час – атакуват Лондон, те срещат неочаквана съпротива.
Новите самолети могат внезапно да достигнат височината на атаката на дирижаблите и да изстрелват боеприпаси. Удареният дирижабъл бавно се спуска към земята, оставяйки след себе си ярко бяла огнена следа. Десетки хиляди кубически метри водороден газ се превръщат в море от пламъци. Ако войниците вече не са скочили на голяма височина, те ще изгорят в пламъците. При подобни гледки британците празнуват по улиците.
Германските военни продължават да строят все повече и повече и по-добри дирижабли, които се оказват същински технологични чудеса за времето си. Но кратката надпревара между самолет и дирижабъл отдавна е предрешена. В последвалите години до края на войната изображенията на горящи, разбиващи се дирижабли стават все по-чести. Някои не „преживяват“ дори и първата си употреба.
През 1917 година армията изоставя флота си от дирижабли в полза на самолети с голям обсег, но пилотите на военноморските цепелини са принудени отново да се посветят на разузнаване над Северно море, извършвайки 12 000 полета до края на войната. Само рядко, в особено тъмни, облачни нощи, те летят и до Лондон.
Неоправдано високи загуби
В Нордхолц, капитанът на фрегатата Щрасер вече е построил хангари за десет дирижабъла; 5 965 души са под негово командване. Но при последна атака през август 1918 година той загива на борда на L 70, най-големият цепелин, строен някога. През ноември 1918 година червеното знаме на революцията се развява и над хангарите в Нордхолц и другите площадки за дирижабли. Граф Цепелин не доживява до края на войната, за да види съдбата на творението си. Той умира предходната година.
До 1918 година армията и флотът на Германския райх са построили около 100 дирижабъла, две трети от които са унищожени. Общо те хвърлят около 275 тона бомби върху Великобритания. При атаките им загиват 557 души, ранени са 1358 други. 40 процента от екипажите са убити, което е най-високият процент на загуби от всички разклонения на войските през Първата световна война. В никакъв случай обаче усилията им не са повлияли на хода на войната.
След края на ПСВ дирижаблите се използват за изследователски пътувания, над Северния полюс или до Сибир, както и за редовни полети до САЩ, инициирани от Хуго Екенер. След катастрофата в Лейкхърст през май 1937 година, когато Zeppelin LZ 129 се запалва по време на кацане, производството им е спряно.
