От 1943 година нататък Вермахтът използва нови системи, предназначени да унищожават цели с прецизна точност. Ракетите Fritz X и Hs-293 изпреварват времето си – и създават напълно нова категория оръжия, обяснява Йохан Алтхаус в статия за германския вестник Die Welt.
Оръжията са предназначени да унищожават целите си възможно най-ефективно. Не непременно от хуманност, а защото всеки килограм взривни вещества, който може да бъде „спасен“, е наличен за следващата цел. Едва наскоро, и изключително във военните действия на западните държави, съображенията за избягване на странични щети имат значение.
Но ако най-доброто оръжие е това, което стоварва разрушителния си потенциал директно в целта, тогава то трябва непременно да може да я поразява.
Конвенционалната артилерия може да удря много точно само след два или три тестови изстрела благодарение на прецизното засичане на целта, точните изчисления и проследяването на мястото на удара – но в зависимост от калибъра и разстоянието, това означава в радиус от 20 до 100 метра. За да може едно оръжие да удря още по-точно, то трябва да бъде активно насочвано. Но как?
Чрез технически средства, с които човек може да контролира приближаването към целта от горе-долу безопасно разстояние. Принципно офицерите, експертите по въоръжение и военните инженери са знаели това още преди Първата световна война . Но по това време просто няма технологии, които биха могли да повлияят на снаряд от какъвто и да е вид, след като той бива изстрелян.
Поради това са разработени все по-прецизни оптични измервателни системи и механични изчислителни устройства, които да могат да определят точните координати на целта. Но след като снарядите са изстреляни от оръдейните цеви, подредени по определен начин, нищо не е могло да променя траекторията им.
Технологичният прогрес в годините преди и по време на Втората световна война отваря много повече възможности. В Германия няколко работни групи разработват различни управляеми ракети. Въпреки това, между 1943 и 1945 година са използвани само четири, или най-много пет, различни типа дистанционно насочвани ракети. В някои случаи те със сигурност оправдават очакванията. „Умните“ бомби на Вермахта обаче тогава вече нямат никакво стратегическо значение.
Двете най-известни технически иновации всъщност изобщо не са били „управляеми ракети“. „Управлението“ на Fi-103, известна като V-1, се ограничава до таймер, който изключва простия импулсен реактивен двигател след предварително определено време. Самата траектория на полета се определя още на стартовата площадка и не е можело да бъде повлияна след изстрелването.
Това оръжие не е истински успешно във военно отношение; само една четвърт от близо 9000 изстреляни ракети са поразили целевите райони Лондон и Антверпен или поне по-широките прилежащи такива. В резултат от ударите са загинали или ранени около 40 000 души.
Технически далеч по-амбициозна от V-1 е балистичната ракета A4, по-известна като V-2. Използва проста инерционна навигация, за да се насочи към предварително зададената цел. Курсът й също не може бъде повлиян след изстрелването.
За разлика от V-1, която може да бъде свалена от изтребител, няма никакъв начин за защита от удар с V-2. Въпреки това, приблизително 3200 изстреляни такива ракети водят до „само“ 4400 смъртни случая и около 10 000 ранени. V-2 е също толкова неподходяща за „отмъщение“ или за определението „чудодейно оръжие“, колкото и V-1. Вероятно сходен брой хора са загинали като принудителни работници по време на строителството на фабриките и площадките за изстрелване на ракетите V-1 и V-2.
Съществували са и истински управляеми ракети, чийто подход към целта е можел да бъде повлияван чак до момента на удара, но те са далеч по-малко известни. Инженерът Макс Крамер, например, е работил за групата „Рурщал“ върху дистанционно управляеми оръжия, радиоуправляемата свободнопадаща бомба Fritz X и двете насочвани по проводник ракети Х-4 срещу самолети и Х-7 срещу танкове. Общото и за трите е, че траекторията им трябва да се контролира от оператор, който се намира на видно място спрямо целта.
От есента на 1943 година нататък се използва и Fritz X, с която в рамките на 100 операции са потопени италиански линеен кораб и няколко плавателни съдове на Съюзниците, а освен това са разрушени няколко моста. Това едва ли би било възможно с конвенционални бомби, предвид въздушното превъзходство на Съюзниците.
Твърди се, че X-7 е била използвана на Източния фронт през последните седмици на войната. X-4 обаче със сигурност никога не е излизала отвъд тестовите площадки. Но и двете оръжия представляват значителен скок в иновациите и формират отправната точка за разработването на съвременни управляеми ракети след Втората световна война, както в САЩ, така и в Съветския съюз, а също и във Франция.
За разлика от тях, планиращата бомба Henschel – Hs-293 , най-успешната управляема ракета на Третия райх, дълго време остава без директен наследник. Инженерът Херберт Вагнер я разработва от 1940 година. Подобно на Fritz X, тя е управляема, но за разлика от първата е оборудвана с двигател, който я ускорява на голямо разстояние от стартовата площадка. Но по-голямата част от подхода към целта се е осъществявала без задвижване.
Hs-293 е може би най-добрата германска управляема ракета от Втората световна война, но способността й за пробиване се оказва твърде слаба, за да потопи големи бронирани военни кораби. Бойната глава на Fritz X едва ли е била по-голяма, но скоростта на удара на свободно падащата управляема ракета е била значително по-висока от тази на хоризонтално приближаваща се планираща бомба.
Третият райх вече не разработва ракети с радарно насочване. Това е оставено на ВМС на САЩ, които през 1945 година разгръщат първото „умно оръжие“ във войната в Тихия океан. SWOD Mk 9, по-известна като „Прилепът“, е планираща бомба като Hs-293, но има вграден радар-предавател и приемник. След като бъде настроена да се насочва към конкретна цел, тя го прави автоматично, без да е необходима човешка намеса.
Брилянтната идея обаче на практика не се получава добре, защото не особено интелигентното кормилно управление лесно се отклонява от действителната си цел. Въпреки това, „Прилепът“ бележи началото на разработването на напълно нова категория управляеми ракети, вариращи от полуактивни радарно насочвани като Sparrow и Phoenix до свободно падащи бомби като лазерно насочваните Paveway и, от 90-те години на миналия век, GPS-насочваните JDAM, които могат да поразяват целите си с точност от 12 метра.
