Опитвайки се да разрешат конфликта в Близкия Изток, САЩ всъщност правят това, което умеят най-добре – да разчистват бъркотията, която сами са забъркали. Именно политиката на Вашингтон през последните близо 30 години доведе до последната война между Израел и палестинците, пише професорът по международни отношения в Харвардския университет Стивън Уолт в статия за американското списание Foreign Policy.
Днес, когато израелци и палестинци оплакват загиналите и със страх очакват новини за изчезналите, желанието да се намери някой виновен за ситуацията е толкова силно, че мнозина не могат да му устоят. Израелците и техните поддръжници искат да хвърлят цялата вина върху групировката ХАМАС, която несъмнено е пряко отговорна за ужасяващите атаки срещу цивилните в еврейската държава. Тези, които симпатизират повече на палестинската борба, виждат тази трагедия като неизбежен резултат от години на окупация и бруталното отношение на Израел към палестинците.
Други настояват, че има много виновни и тези хора, които смятат едната страна за абсолютно невинна, а другата отговорна за всичко, очевидно са загубили способността си да разсъждават непредубедено и безпристрастно.
Но в разгара на дебата за това кой е по-виновният, ние неизбежно забравяме други важни причини, които имат само косвена и много слаба връзка с дългия конфликт между израелските ционисти и арабите в Палестина. Не трябва да изпускаме от поглед тези други причини дори по време на настоящата криза, защото последствията от тях ще отекнат дълго след края на настоящите военни действия.
Откъде да започнем да търсим тези първопричини? Въпросът е много спорен. В книгата на Теодор Херцл от 1896 г. „Еврейската държава“? В декларацията на Балфур от 1917 г.? В Арабското въстание от 1936 г.? В плана на ООН от 1947 г. за разделяне на Палестина? В Арабско-израелската война от 1947 г. или в Шестдневната война от 1967 г.? Ще започна с 1991 г., когато САЩ станаха неоспоримата доминираща сила в Близкия Изток и започнаха да създават регионален ред, който служи на американските интереси.
В този разширен контекст има поне пет ключови епизода или елемента, които ще ни отведат до трагичните събития от последните две седмици.
Първият момент беше войната в Залива през 1991 г. и нейното последствие – Мадридската мирна конференция. Войната бе зашеметяваща демонстрация на американската военна мощ и дипломатическо майсторство да се преодолее заплахата, която Саддам Хюсеин представляваше за регионалния баланс на силите. Съветският съюз бе близо до колапс, а САЩ заеха мястото зад кормилото. Тогавашният президент Джордж Х. У. Буш, държавният секретар Джеймс Бейкър и опитен екип от Близкия Изток се възползваха от възможността и свикаха мирна конференция през октомври 1991 г. с представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Европейската икономическа общност и йорданско-палестинска делегация.
Тази конференция не доведе до осезаеми резултати и със сигурност не позволи сключването на окончателно мирно споразумение. Но постави основата за сериозна работа за създаване на мирен ред в региона. Интересно е да се помисли какво би могло да се постигне, ако Америка на Буш бе преизбрана през 1992 г. и на неговия екип бе позволено да продължи работата си.
Но Мадридската конференция имаше фатален недостатък и пося семената на много бъдещи проблеми. Иран не бе поканен на конференцията и той отговори, като организира среща на сили, които не признават Израел и започна да се сближава с палестинските групировки, които до този момент бе игнорирал, включително ХАМАС и „Ислямски джихад“. Както Трита Парси отбелязва в книгата си „Коварният съюз“ (Treacherous Alliance), „Иран виждаше себе си като водеща регионална сила и очакваше място на масата“, тъй като Мадридската конференция бе смятана за „не просто събитие за израелско-палестинския конфликт, а определящ момент във формирането на новия ред в Близкия Изток“.
Отговорът на Техеран на конференцията в Мадрид бе до голяма степен стратегически, отколкото идеологически: той се опита да демонстрира на САЩ и други страни, че може да провали усилията им за създаване на нов регионален ред, ако неговите интереси не бъдат взети под внимание.
Точно това се случи. Самоубийствени атентати и друго екстремистко насилие прекъснаха преговорите по Споразуменията от Осло и Израел отказа да подкрепи договореното уреждане. С течение на времето отношенията между Иран и Запада се влошиха още повече, мирът стана неуловим, а връзките между ХАМАС и Иран се заздравиха.
Вторият критичен момент бе съдбовната комбинация от събития: терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и последвалата американска инвазия в Ирак през 2003 г. Решението за нахлуване в Ирак бе само косвено свързано с израелско-палестинския конфликт, въпреки че иракските баасисти подкрепиха палестинската борба по различни начини. Администрацията на Джордж У. Буш вярваше, че свалянето на Саддам от власт и елиминирането на предполагаемата заплаха от оръжията за масово унищожение на Ирак ще напомни на враговете на Америка за нейната сила, ще бъде удар по тероризма като цяло и ще създаде условия за радикална демократична промяна в самите САЩ.
Уви, Америка получи продължителен конфликт в Ирак и значително подобряване на стратегическата позиция на Иран. Тази промяна в баланса на силите разтревожи Саудитска Арабия и други страни от Персийския залив. Възприемането на заплахата от Иран започна значително да променя регионалните отношения. Освен всичко друго, някои арабски държави преразгледаха отношенията си с Израел. Страхът от водена от САЩ смяна на режима също принуди Иран тайно да започне работа по ядрени оръжия. Той започна да разширява капацитета за обогатяване на уран и това доведе до по-строги санкции на САЩ и ООН.
Третият ключов момент дойде, когато президентът Доналд Тръмп взе злополучното решение да се откаже от Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) и започна да следва политика на максимален натиск. Това глупаво решение имаше няколко фатални последици. Оттеглянето от СВПД позволи на Иран да възобнови ядрената си програма и да се приближи още повече до разработването на ядрени оръжия. А кампанията за максимален натиск накара Иран да удари танкери и цели в Персийския залив и Саудитска Арабия, показвайки на Америка, че опитите й да оказват натиск на Техеран и да свали режима са рисковани и скъпо струващи.
Както може да се очаква, това развитие накара саудитците да замлъкнат. Те започнаха да проявяват интерес към създаването на собствена ядрена инфраструктура. Според теорията на реализма, възприятията за нарастващи заплахи от Иран са подтикнали Израел и някои държави от Персийския залив да се включат в фино, но значително сътрудничество в областта на сигурността.
Четвъртото събитие бе т. нар. Авраамови споразумения. До известна степен те бяха логично следствие от решението на Тръмп да се оттегли от СВПД. Тези споразумения бяха плод на въображението на аматьорския стратег (и зет на Тръмп) Джаред Кушнър. Това беше цяла поредица от двустранни споразумения за нормализиране на отношенията между Израел и Мароко, Бахрейн, Обединените арабски емирства и Судан. Критиците отбелязват, че споразуменията не допринасят много за напредъка на каузата на мира, тъй като никоя от подписалите арабски държави не е била активно враждебна към Израел или не би могла да му навреди. Имаше предупреждения, че мирът в региона остава неуловим, докато не бъде решена съдбата на седемте милиона палестинци, живеещи под израелско управление.
Администрацията на Байдън следва почти същия път. Тя не е предприела никакви значими стъпки, за да попречи на дясното правителство на Израел да подкрепя действията на заселниците, които доведоха до рязко увеличаване на броя на смъртните случаи на палестинци и разселени хора през последните две години. След като не успя да изпълни предизборното си обещание незабавно да се присъедини отново към СВПД, Байдън и компанията съсредоточиха основните си усилия върху убеждаването на Саудитска Арабия да нормализира отношенията с Израел в замяна на някакъв вид американска гаранция за сигурност и може би достъп до ядрени технологии.
Тези усилия обаче нямаха много общо с израелско-палестинския конфликт и бяха насочени главно към предотвратяване на сближаването на Саудитска Арабия с Китай. Свързването на гаранциите за сигурност с нормализацията бе начин да се преодолее нежеланието на Конгреса да се съгласи на приятелска сделка с Рияд. Високопоставени американски лидери, както и израелският министър-председател Бенямин Нетаняху и неговият кабинет изглежда предполагаха, че нито една палестинска фракция не може да провали процеса или да привлече ново внимание към тежкото положение на палестинците.
За съжаление, слуховете за такава сделка дадоха на ХАМАС мощен стимул да покаже колко погрешно е това послание. Признаването на този факт по никакъв начин не оправдава стореното от групировката, особено преднамерената бруталност на неговите атаки. Това просто потвърждава, че решението на движението да направи нещо и моментът за него бяха реакция на събитията в региона, които до голяма степен бяха причинени от много различни обстоятелства.
Както отбелязах в последната си статия, петият фактор не е едно събитие, а по-скоро хроничната неспособност или нежелание на САЩ да доведат т.нар. мирен процес до успешен край. Вашингтон монополизира ръководството на този процес след подписването на Споразуменията от Осло (както подсказва името, това се случи с посредничеството на Норвегия) и многобройните му опити в продължение на дълъг период от време се увенчаха с… нищо. Бившите президенти Бил Клинтън, Джордж У. Буш и Барак Обама многократно са заявявали, че САЩ, като най-могъщата държава в света, са ангажирани с двудържавното решение. Но сега такъв резултат е по-далеч от всякога и вероятно е просто невъзможен.
Тези елементи са важни, защото днес бъдещето на световния ред е заложено на карта и някои мощни държави предизвикват периодично либералния и непоследователен „основан на правила ред“, който САЩ насърчават и защитават от десетилетия. Китай, Русия, Индия, Южна Африка, Бразилия, Иран и други страни открито призовават за многополюсен свят, където силата да е по-равномерно разпределена. Те искат да живеят в свят, в който Америка вече не действа като „незаменима сила“, разчитайки на другите да следват нейните правила, като си запазва правото да ги пренебрегва, когато тези правила не й подхождат.
За съжаление на САЩ, петте елемента, които изброих, и техните последици за региона укрепват позицията на ревизионистите и им дават мощни оръжия (както Владимир Путин не пропусна да отбележи миналата седмица). „Само погледнете Близкия Изток”, може да кажат те. „САЩ управляват еднолично региона повече от 30 години и какво е постигнало тяхното „лидерство“? Видяхме опустошителни войни в Ирак, Сирия, Судан и Йемен. Ливан едва се държи, Либия е в анархия, а Египет е изправен пред колапс. Терористичните организации мутират и се трансформират, всявайки страх на множество континенти, а Иран е все по-близо до създаването на ядрена бомба. Израел няма сигурност, палестинците нямат сигурност – или дори правосъдие. Ето какво се случва, „когато оставим Вашингтон да управлява, приятели мои. Каквито и да са намеренията на американските лидери, те са доказвали отново и отново, че им липсва мъдростта и обективността, за да постигнат положителни резултати, дори за себе си“.
Човек лесно може да си представи някой китайски служител да добави: „Позволете ми да отбележа, че имаме добри отношения с всички в региона и че единственият ни интерес там е надеждният достъп до енергийни ресурси. Ето защо ние се ангажираме да поддържаме спокойствие и мир в региона, и затова помогнахме на Иран и Саудитска Арабия да възстановят отношенията си миналата година. Не е ли ясно, че светът ще спечели, ако ролята на САЩ отслабне и нашата роля се засили?“.
Ако не смятате, че тези думи ще отекнат извън зоната на комфорт на трансатлантическата общност, значи не обръщате внимание на случващото се. И ако смятате, че борбата с възхода на Китай е основен приоритет, тогава трябва да помислите как действията на САЩ в миналото са допринесли за настоящата криза и как сенките на миналото ще подкопаят позицията на САЩ в света в бъдеще.
Но трябва да отдадем дължимото на Америка. Миналата седмица Байдън и неговият външнополитически екип направиха това, което умеят най-добре. А именно те се опитаха да разрешат кризата, в чието създаване самите те участваха. Те работят извънредно, за да се опитат да ограничат щетите, да предотвратят разпространението на конфликта, да облекчат вътрешните политически последици и да сложат край на насилието (стискаме палци). Всички трябва да се надяваме, че техните усилия ще дадат резултат.
Но както отбелязах преди повече от година, външнополитическият екип от администрацията на Байдън са опитни механици, но в никакъв случай не са архитекти. И това е в епоха, когато възникват големи проблеми с институционалната архитектура на световната политика, които изискват нови подходи. Тези хора умело използват инструментите на американската власт и авторитет, както и правителствените механизми, за да разрешават краткосрочни проблеми. Но те имат остарели идеи за глобалната роля на Америка и как да се справят с многото си клиенти от Близкия Изток. Очевидно е, че те нямат абсолютно никакво разбиране за посоката, в която се движи Близкият Изток. И дори днес умело и енергично да слагат лепенки на стари рани, те няма да могат да ги излекуват.
Ако крайният резултат от днешните ритуали на Байдън и държавният му секретар Антъни Блинкен е просто връщане към ситуацията отпреди 7 октомври, опасявам се, че останалият свят ще ги погледне, ще поклати глави с недоверие и неодобрение и ще заключи, че е време да се потърсят други подходи.
